Първа Глава
- В която Сержант Уйнкрофт емоционално изнудва добър приятел за да уреди брак на младото момиче под опеката му – Желанията на въпросното момиче не са взети под внимание за да се избегне объркване – В последствие, заплахата от една леля – Прекрасен ден, топло слънце без вятър
8 години по късно
Мис Присила Кийн, дъщеря на не кой знае кой, беше научила че ценността на едно имение се измерва в пряко отношение на дистанцията му от тронната зала (и чиято глава случайно седеше под короната). Лично, тя я измерваше по броя на дървета в двора и начинът по който шумоленето на листата им караха сърцето й да прескача.
В този момент, Присила беше разперила поглед върху земята, която беше наричала дом през последните 5 години от живота си.
Въпреки липсата на родствена връзка с Уестли Хол, Присила беше прекарала последното половин-десетилетие, ходейки из парковете на имението, кръстосвайки светлите му коридори, четейки книгите му, миришейки цветята и наслаждавайки се на рядко-срещаната щедрост на собственика му – старши сержант Фредерик Уйнкрофт.
Сержантът се беше оказал ненужно трето дете, а родители му, изведнъж намерили се с малко повече синове от колкото имаха нужда (и липса на трагедии които да ги покосят), бяха изпратили най-малкия си син във военна служба. По щастливо стечение на обстоятелствата обаче, Уйнкрофт откри че живот пълен с движение и сравнително непринудена социалност му прилягаше като старо сако и с времето той преуспя дори в сравнение с братята си.
Когато беше срещнал бащата на Присила 8 години по-рано, двамата мъже припознаха един в друг равно количества почтеност и незначителност. Приятелството им продължи докато лейтенант Кийн почина от инфекция, игнорирана почти колкото и самият него. От тогава, единствената му дъщеря беше останала без обещаващи перспективи и сержант Уйнкрофт се бе наел да подсигури бъдещето й (до колкото беше по възможностите му).
В началото, сержантът се беше ограничил в чисто финансова подкрепа, но парите имаха малко значение за момиче без общество където да ги похарчи. Защо й бяха рокли, без балове? Малко по малко, посещенията на Уйнкрофт зачестиха, докато дори лейди Уйнкрофт (отдавна отказала се от мечтата за дъщеря) започна да мисли за Присила като за своя. Собствената й майка изпрати Присила при семейство Уйнкрофт със символично съгласие. И ако, изпращайки дъщеря си със сержанта на юг, в очите й имаше сълзи – то беше трудно да се кажe дали бяха от болка или благодарност.
За жалост, Уестли Хол съществуваше в толкова комфортна изолация от града и нежелани гости, че ако Сержант Уйнкрофт не проявеше безпрецедентно ниво на креативност съвсем скоро, то Присила щеше да се окаже в съвсем същата незавидна ситуация.
В настоящия момент, Фредерик Уйнкрофт обхождаше завидните си земи в компанията на млад мъж, който, също като Присила, имаше привилегията да е в дълбок приятелски дълг към сержанта.
„Радвам се че дойде,“ Уйнкрофт каза на съдружника си.
„Бих идвал и при най-малкия намек на покана, знаете го. Единствено съжалявам че не мога да остана по-дълго този път. С такова слънце, времето в града винаги ми се струва загубено.“
„И аз така мисля,“ усмихна се лорд Уйнкрофт, но изражението му помръкна бързо. „Опасявам се обаче, че самотният ми живот може би е причинил непредвидено зло.“
„Как така! Какво искате да кажете?“ младият мъж възкликна с виден дискомфорт от мисълта че менторът му може да е способен на зло с каквито и да били размери или привкус.
„Притеснявам се за Присила. Навърши двадесет и една години тази зима. Искаше ми се да можех да я видя уредена до сега. Заслужила го е със сигурност. Толкова много се е подобрила от както я видя за последно, не спира да прави чест на родителите си. И на собствените си усилия разбира се.“
„И на вас,“ младежът добави в разпалена защита на приятеля си.
„Благодаря ти, Ангъс. Но знаеш по-добре и от мен че всичките тези усилия са без значение ако остане тук без друга компания освен мен.“
„Уверявам ви, милорд, това не е чак толкова лоша съдба колкото си мислите. Де и аз да бях осъден на подобно мъчение, щях да съм безкрайно благодарен.“
Сержант Уйнкрофт спря на любимото си място, на върха на малкото хълмче с перфектен изглед към имението и поляната отдолу. Обърна се към Ангъс:
„Тя има нужда от града, Ангъс. От.. градски човек,“ той допълни с настоятелен поглед, който младежът игнорира, развивайки внезапен интерес към мухата, жужаща около тях. Сержант Уйнкрофт продължи: „И то не просто от шофьор, а от ескорт. От някой който да я запознае с най-достойните кавалери и ако е възможно - лекичко да я побутне в благодарните им разтворени обятия.“
„Аха..“ Ангъс се почеса неудобно зад лявото ухо и наведе очи към ботушите си, изчислявайки колко бързо би могъл да избяга от този разговор ако самият той се превърне в муха.
„Някой с титла.“ Продължи сержант Уйнкрофт съвсем безпощадно. „Може би единственият наследник на някой граф? Някой виконт може би?“
„Джордж Франклин е в града,“ Ангъс промърмори с тон, потъващ в отчаяние. „Чух че последният му годеж е отпаднал.“
„Ангъс.“ Острият тон най-накрая привлече погледа му нагоре. „Повиках те тук изрично за да мога да помоля теб – Ангъс Бартоломю Астли, синът на граф Глаучестър - да бъдеш ескорт на Присила това лято. Не те моля да се жениш за нея, но знаеш много добре че можеш да й дадеш възможности които аз не мога. Заведи я до Лондон, запознай я с когото смяташ за достоен и ако в края на лятото все още държиш че Джордж Франклин, празноглавецът който загуби една трета от наследството си на карти преди дори да провери как се играе, е най-добрият избор за настойничката на любимия ти ментор, така да е.“
Ангъс завъртя очи с почти детинско раздразнение и нацупи устни пред такова безсрамно изнудване.
„Надявам се да ми простиш следното наблюдение, Ангъс, но мисля че с годините Присила се превърна в повече от далечна позната. Смея не само да кажа, но и да се надявам, че би искал да й помогнеш за да я видиш щастлива, ако не за да направиш услуга на мен.“ Сержантът прояви снизхождение към момчето, поставяйки думите си под въпрос, така че Ангъс да може спокойно да се престори на хладно незаинтересован. Но за жалост той беше както винаги прав. През последните няколко лета, близостта до сем. Уйнкрофт беше развила в младия виконт значителна лоялност към Присила.
Тайната истина беше че лорд Ангъс Астли можеше да си представи много по-лоши неща от това да прекара лятото в компанията на Присила Кийн.. дори въпреки факта че чувството й за хумор беше по-остро и опасно от любимата му шпага. Но задачата да й намери съпруг щеше сериозно да навреди на собствения му план да избегне социални събития през идния сезон. В края на краищата, изборът беше така неизбежен като обедното слънце и досадните летни мухи.
„Разбира се, сър,“ кимна Ангъс и предложи примирена усмивка на стария си приятел. "Ако зависи от мен, до края на лятото Присила ще има по-успешен годеж от самия мен.“
Сержант Уйнкрофт се засмя доволно и потупа жертвата си по гърба.
„Благодаря ти, момчето ми! Смятай ме твой длъжник за в бъдеще. А сега,“ обърна се към имението, „по-добре да се връщаме. Нетърпелив съм да предам добрите новини на Присила. Освен ако не искаш да й кажеш сам и да обереш лаврите?“
„А, да,“ Ангъс се подсмихна лукаво, „мисля че ще й кажа аз. А вие може да предадете новината на леля ми.“
Това почти спъна сержант Уйнкрофт, който се поспря и начумери.
„Добре,“ отвърна колебливо. „Тогава може би да ходим по-бавно.“